Twilight Forum

Twilight Forums BG
 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте се

Share | 
 

 Здрач до зори... :)

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
Edward_Bella
Супер Фен
Супер Фен
avatar

Male Брой мнения : 426
Age : 28
Местожителство : Плевен
Хоби : Много са
Характер : Добър
Registration date : 04.09.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   Пет Сеп 11, 2009 11:10 am

Тук ли да пусна главите на книгата?И да знаете ,че не не съм го копирал.Ще пусна първа глава тук...

"Среднощно слънце"

1. Първа среща

Това беше времето от деня, когато ми се искаше да можех да спа.
Гимназия.
Или чистилище беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, това би трябвало донякъде да се брои за близко до съответствието. Скуката не бе нещо, с което да съм свикнал; всеки ден изглеждаше по-невъзможно монотонен от предходния.
Предполагам, че това беше моя начин за сън - ако сънят бе определен като бездейното състояние между активни периоди.
Взирах се в пукнатините пробождащи мазилката в най-далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки, които не бяха там. Това беше един начин да загася гласовете, които ромоляха като струя поток в главата ми.
Няколко стотици от тези гласове игнорирах от скука.
Когато станеше въпрос за човешкия мозък, всичко го бях чувал, така или иначе. Днес всички мисли бяха погълнати от тривиалната драма на едно ново допълнение към малката училищна група тук. Толкова малко им бе нужно, за да се развълнуват. Виждах новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Просто обикновено човешко момиче. Възбудата около пристигането й бе толкова досадно предвидима - като да извадиш блестящ предмет пред дете. Половината подобни на овце мъже вече си се представяха как се влюбват в нея, само защото тя беше нещо ново, което да гледат. Опитах се по-силно да ги изключа.
Само четири гласа блокирах поради учтивост, отколкото от антипатия: семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до толкова бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко се замисляха. Давах им усамотение доколкото можех. Опитвах се да не слушам, ако можех.
Опитвах се както можех, все пак ... знаех.
Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Беше забелязала профила си в отражението на нечии очила и обмисляше собственото си съвършенство.
Умът на Розали беше плитък басейн с малко изненади.
Емет се ядосваше за мача по борба, на който бе загубил от Джаспър предната вечер. Щеше се нуждае от търпението си до краен предел, да издържи до края на училищния ден, за да организира повторен мач. Всъщност аз никога не се бях чувствал неканен, чувайки мислите на Емет, тъй като той никога не мислеше нещо, което не би казал на глас или не би привел в действие. Може би се чувствах виновен единствено, че чета мислите на останалите, защото знаех, че има неща, който те не искаха да знам. Ако умът на Розали бе плитък басейн, то този на Емет беше езеро без сенки, прозрачно като стъкло.
А Джаспър ... страдаше. Сдържах въздишката си.
Едуард. Алис повика името ми в главата си, и веднага улови вниманието ми.
Беше същото като да кажат името ми на глас. Бях доволен, че името ми напоследък бе излязло от мода - щеше да е дразнещо; всеки път, всеки, който помисли за който и да било Едуард, главата ми щеше да се извърта автоматично...
Този път главата ми не се извърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Рядко ни хващаха. Държах очите си върху линиите в мазилката.
Как се въздържа той? ме попита тя.
Смръщих се, просто малка промяна в линията на устата ми. Нищо, което не би направило намек на останалите. Несъмнено можеше да се мръщя поради отегчение.
Вътрешният глас на Алис бе предупреден сега, и видях, че гледаше Джаспър с периферното си зрение. Има ли някаква опасност? Тя търсеше напред в непосредственото бъдеще, преглеждайки бегло виденията на скука, за източник отвъд моето смръщване.
Бавно завъртях главата си на ляво, все едно гледах тухлите на стената, въздъхнах, а после и в дясно, обратно към пукнатините в тавана. Само Алис знаеше, че клатех глава.
Тя се отпусна. Кажи ми, ако стане прекалено зле.
Мръднах единствено очите си нагоре към тавана и обратно надолу.
Благодаря ти, за това, че го правиш.
Бях доволен, че не можех да й отговоря на глас. Какво щях да кажа? "С удоволствие"? Едва ли беше това. Не ми харесваше да слушам усилията на Джаспър. Беше ли наистина нужно да експериментира по този начин? Нямаше ли да бъде по-безопасно да признае, че може би никога няма да бъде способен да се справи с жаждата по начина, по който останалите от нас го правеха, и да не притиска лимита си? Защо да флиртува с нещастието?
Бяха изминали две седмици от последния ни лов. Това не беше необхватно труден промеждутък от време за останалите от нас. Малко неудобно понякога - ако човек минеше прекалено близо, ако вятърът духаше от грешна страна. Но хората рядко минаваха прекалено близо. Инстинктите им казваха това, което съзнателният им мозък никога нямаше да разбере: ние бяхме опасни.
Джаспър беше много опасен в момента.
В този момент едно малко момиченце се задържа до края на най-близката до нас маса, спирайки, за да поприказва с приятел. Тя отметна късата си, жълтеникавочервена коса, прекарвайки пръстите си през нея. Радиаторът отвя ароматът й в наша посока. Аз бях свикнал с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишния поток от отрова в устата ми ...
Всичко това бе крайно нормално, обикновено лесно за игнориране. Беше по-трудно просто сега, с усилените ми чувства, удвоени когато наглеждах реакциите на Джаспър. Двойна жажда, освен моята.
Джаспър позволи на въображението му да го измъкне. Той си го представяше - представяше си как става от мястото си до Алис и отива да застане зад малкото момиче. Мислейки за това да се наведе напред, сякаш щеше да прошепне нещо в ухото й и да позволи на устните си да докоснат дъгата на гърлото й. Представяйки си как горещият прилив на пулса й под тънката й кожа щеше да бъде усетен под устата му ...
Бутнах стола му.
Той срещна вторачения ми поглед за момент и после погледна надолу. Можех да чуя срам и въстание в главата му.
"Извинявай" промърмори Джаспър.
Свих се.
"Няма да направиш нищо" му измърмори Алис, потушавайки раздразнението му. "Мога да видя това".Преборих се с гримасата, която щеше да издаде лъжата й. Ние трябваше да се поддържаме, Алис и аз. Не беше лесно, да чуваш гласове или да имаш видения за бъдещето. И двамата чудаци между онези, които вече бяха чудаци. Ние защитавахме тайните си взаимно.
"Помага малко ако мислиш за тях като за хора" предложи Алис, нейният висок музикален глас, прекалено бърз за хората,за да го разберат, ако някой бе наблизо да го чуе. "Името й е Уитни. Има сестричка бебе, която обожава. Майка й покани Езмe на онова градинско парти, помниш ли?"
"Знам коя е тя" каза Джаспър грубо. Той се обърна, за да се вгледа в един от малките прозорци, които бяха поставени на интервали точно под стряхата, от всички страни на дългата зала. Тонът му приключи разговора.
Той ще трябва да ловува довечера. Беше абсурдно да поема такъв риск, опитвайки се да тества издръжливостта си, да изгради търпението си. Джаспър просто трябваше да приеме ограниченията си и да работи върху тях. Предишните му навици не бяха благоприятни за избраният от нас начин на живот; той не би трябвало да се насилва по този път.
Алис въздъхна тихо и стана, вземайки таблата си с храна - опората й при това положение - със себе си, и го остави сам. Тя знаеше кога той бе получил достатъчно от подкрепата й. Въпреки че Розали и Емет бяха по-явни във взаимоотношенията си, то Алис и Джаспър бяха тези, които знаеха движенията на другия така добре, както своите собствени. Сякаш и те можеха да четат мисли - само тези един на друг.
Едуард Калън.
Рефлексна реакция. Обърнах се при звука от споменаването на името ми, въпреки че то не беше наистина повикано, само помислено.
Очите ми се спряха за малка част от секундата срещу двойка широки, шоколадово-кафяви човешки очи на бледо, сърцевидно лице. Познавах лицето, макар че никога не го бях виждал самият аз до този момент. Днес то беше първо във всяка човешка глава. Новата ученичка, Изабела Суон. Дъщеря на началника на полицията, доведена да живее тук поради някакво ново попечителско разпореждане. Бела. Тя поправяше всеки, който използваше пълното й име...
Погледнах настрани отегчен. Отне ми секунда да осъзная, че тя не бе тази, която бе помислила името ми.
Разбира се, тя вече е хлътнала по семейство Калън, чух първата мисъл да продължава.
Сега разпознах "гласа". Джесика Стенли - бе минало известно време, откакто тя ме отегчаваше с вътрешното си бръщолевене. Какво облекчение беше, когато преодоля неуместното си увлечение. Беше почти невъзможно да се избегнат постоянните й смешни фантазии. Искаше ми се, по това време, да можех да й обясня точно какво щеше да се случи, ако устните ми, и зъбите ми под тях, се бяха оказали някъде близо до нея. Това би потушило тези дразнещи илюзии. Мисълта за реакцията й почти ме накара да се усмихна.
Голяма файда ще е за нея, продължи Джесика. Тя дори не е хубава. Не знам защо Ерик се е вторачил толкова много ... или Майк.
Тя потрепери душевно на последното име. Новото й увлечение, широко популярния Майк Нютън, беше абсолютно очевидно. Както изглежда, то не беше така очевидно за новото момиче. Отново като дете с блестящ предмет. Това направи лошо въздействие върху мислите на Джесика, макар че външно тя бе приветлива към новодошлата като й разказа общоизвестните познания за семейството ми. Новата ученичка би трябвало да е попитала за нас.
Всеки също гледа и мен днес, помисли си Джескина самодоволно настрани. Не е ли късмет, че Бела има два часа английски с мен ... Обзалагам се, че Майк ще поиска да ме попита каква е тя -
Опитах се да блокирам пустия брътвеж извън главата си преди незначителността и баналността да ме подлудят.
"Джесика Стенли вади на новото момиче Суон всичките кирливи ризи на рода Калън," промърморих към Емет като отвличане на вниманието.
Той се изкикоти тихичко. Надявам се , че го прави добре, си помисли той.
"Доста лишено от въображение, всъщност. Най-незначителните загатвания за скандал. Нито грам ужас. Малко съм разочарован."
А новото момиче? И тя ли е разочарована от клюката?
Заслушах се, за да чуя какво новото момиче, Бела, мисли за историята на Джесика. Какво виждаше когато гледаше към странното, с бяла като тебешир кожа семейство, което беше всеобщо отбягвано?
Беше част от задълженията ми да знам реакцията й. Играех ролята на наблюдател, поради липсата на по-точна дума, за семейството си. За да ни защитя, ако някой някога станеше подозрителен, можех да ни дам ранно предупреждение и лесно оттегляне. Случваше се понякога - някой човек с развито въображение щеше да види в нас героите на книга или филм. По принцип го възприемаха погрешно, но беше по-добре да се преместим на ново място, отколкото да рискуваме с изпитателен поглед.
Много, много рядко някой би познал правилно. Ние не им давахме шанс да изпробват хипотезата си. Просто изчезвахме, за да се превърнем в нищо повече от плашещ спомен...
Не чух нищо, въпреки че слушах близо до мястото, където вътрешният монолог на Джесика продължаваше да се лее. Беше така, сякаш никой не седеше до нея. Колко странно, новото момиче беше ли се преместило? Това не изглеждаше правдоподобно, тъй като Джесика продължаваше да й бърбори. Погледнах, за да проверя, чувствайки се загубил равновесие.Да проверя какво можеше да ми каже допълнителният ми "слух" - не беше нещо, което някога да ми се е налагало да правя.
Отново, погледът ми се засече със същите широки кафяви очи. Тя седеше на същото място, където бе седяла преди, и гледаше към нас, нещо нормално за правене, предположих, тъй като Джесика все още я угояваше с местната клюка за семейство Калън.
Да мисли за нас, също би било нормално.
Но не можех да чуя и шепот.
Примамлива топла руменина оцвети бузите й когато сведе поглед, настрани от смущаващия гаф да те хванат докато се вторачваш в непознат. Беше добре, че Джаспър все още зяпаше прозореца. Не ми се щеше да си представям какво можеше да стори на контрола му този прост прилив на кръв.
Чувствата върху лицето и бяха толкова ясни, сякаш бяха написани с думи на челото й: изненада, когато без да знае пое знаците на острата разлика между нейния вид и моя, любопитство, когато слушаше историята на Джесика, и нещо повече ... очарование? Нямаше да е за първи път. Ние бяхме красиви за тях, нашата предназначена плячка. После, най-накрая, смущение, когато я хванах да се взира в мен.
И все пак, въпреки че мислите й бяха толкова ясни в особените й очи - особени, заради дълбочината тях; кафявите очи често изглеждаха плоски в тъмнината си - не можех да чуя нищо освен тишина откъм мястото, където тя седеше. Абсолютно нищо.
Почувствах момент на безпокойство.
Това не беше нищо, с което да съм се сблъсквал преди. Беше ли нещо не наред с мен? Чувствах се точно така, както винаги. Разтревожен, слушах по-внимателно.
Всички гласове, които бях блокирал изведнъж викаха в главата ми.... чудя се каква ли музика обича ... може би мога да спомена онова ново CD ... си мислеше Майк Нютън, през две маси - вперил поглед в Бела Суон.
Виж го как се е вторачил в нея. Не е ли достатъчно че половината момичета в училище го чакат ... завистливите мисли на Ерик Йорки, също въртящи се около момичето.
... толкова отвратително. Човек би си помислил, че е известна или нещо такова ... Дори Едуард Калън, втренчен ... Лаурен Малори беше толкова завистлива, че лицето й, по всички правила, би трябвало да е с цвят на тъмен нефрит. И Джесика се перчи с новата си най-добра приятелка. Що за майтап ... Язвителността продължи да се сипе от мислите на момичето.
...Обзалагам се, че вече всички са я попитали за това. Но бих искал да поговоря с нея. Ще помисля за по-оригинален въпрос ... размишляваше Ашли Доулинг.
... може би ще е в часа ми по испански... се надяваше Джун Ричардсън.
... тонове работа да върша довечера! Тригонометрия и теста по английски. Надявам се майка ми ... Анджела Уебър, кротко момиче, чиито мисли бяха необичайно мили, беше единствената на масата, която не бе обсебена от тази Бела.
Можех да ги чуя всичките, да чуя всяко незначително нещо, за което си помисляха, когато то преминаваше през умовете им. Но абсолютно нищо от новата ученичка с измамно комуникативните очи.
И, разбира се, можех а чуя какво казваше момичето, когато говореше на Джесика. Не ми се налагаше да чета мисли, за да чуя ниския й, ясен глас от далечната страна на дългата зала.
"Кое е момчето с червеникавокафявата коса?" чух въпроса й, прокрадвайки погледа си към мен в ъгълчетата на очите си, за да се извърне, когато видя, че все още я наблюдавам.
Ако бях имал време да се надявам, че чувайки звука на гласа й би ми помогнало да определя точно тонът на мислите й, изгубени някъде, където не можех да ги достигна, бих бил мигновено разочарован. По принцип, мислите на хората звучаха на същата височина като на физическите им гласове. Но този тих, стеснителен глас бе непознат, не един от стотиците мисли подскачащи наоколо в стаята, бях сигурен в това. Напълно нов.
О, късмет, идиотко! си помисли Джесика преди да отговори на въпроса на момичето.
"Това е Едуард. Той е великолепен, разбира се, но не си губи времето. Той не ходи на срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно добре изглеждащо за него." Тя подсмръкна.
Завъртях главата си, за да скрия усмивката си. Джесика и съученичките й нямаха представа какъв късмет имаха, че никоя от тях не ме привличаше особено.
Под мимолетното чувство за хумор почувствах един странен импулс, какъвто не разбрах точно. Имаше нещо общо със злобния ефект от мислите на Джесика, за които новото момиче не знаеше... Почувствах странния порив да застана между тях, да предпазя тази Бела Суон от тъмното действие на ума на Джесика. Какво странно чувство. Опитвайки се да издиря мотивациите за импулса, разгледах новото момиче още веднъж.
Навярно беше някакъв дълбоко заровен защитен инстинкт - най-силният за седмицата. Това момиче изглеждаше по-деликатно от съученичките си. Кожата й бе толкова прозрачна, че бе трудно да се повярва, че тя й предлагаше голяма защита от външния свят. Можех да видя ритмичния пулс на кръвта във вените й под ясната, бледа мембрана... Но не трябваше да се концентрирам върху това. Бях добър в този живот, който си бях избрал, но просто бях толкова жаден, колкото и Джаспър, и нямаше смисъл да привличам изкушение.
Имаше слаба гънка между веждите й, която тя явно не забелязваше.
Беше невероятно дразнещо! Ясно можех да видя, че за нея бе голямо усилие да седи там, да разговаря с непознати, да бъде центъра на вниманието. Можех да усетя срамежливостта й от начина, по който държеше слабите си на вид рамена, леко прегърбена, сякаш очакваше отблъскване всеки момент. И все още можех единствено да усещам, можех смо да виждам, можех просто да си представям. Имаше единствено тишина и нищо друго откъм обикновеното човешко момиче. Не можех да чуя нищо. Защо?
"Може ли?" промърмори Розали, прекъсвайки съсредоточението ми.
Погледнах настрани от момичето с чувство на облекчение. Не ми се искаш да продължавам да се провалям в това - то ме ядосваше. И не исках да развивам какъвто и да било интерес към скритите й мисли, просто защото бяха скрити от мен. Без съмнение, когато ги дешифрирам - а аз щях да намеря начина да го направя - те щяха да са също толкова незначителни и тривиални както всички човешки мисли. Не си заслужаваше да изразходвам усилия да ги достигна.
"Е, изплашена ли е новата от нас?" попита Емет, все още очакващ отговор на по-ранния си въпрос.
Свих рамене. Не беше достатъчно заинтересуван, а да ме притиска за повече информация. Нито пък аз би трябвало да се интересувам.
Станахме от масата и излязохме от закусвалнята.
Емет, Розали и Джаспър се преструваха на студенти от най-горен курс; те тръгнаха за часовете си. Аз играех по-млада роля от тях. Отправих се към часовете ми по биология от предпоследен курс, подготвяйки ума си за скуката. Беше съмнително г-н Бенър, мъж с не повече от среден интелект, да успее да извади нещо интересно в лекцията си, което да изненада някой, който е завършил две научни степени по медицина.
В класната стая се настаних на стола си и оставих книгите - подпори, отново; те не съдържаха нищо, което вече да не знам - да се пръснат по масата. Аз бях единствения ученик, който имаше маса само за себе си. Хората не бяха достатъчно умни, за да знаят, че ги е страх от мен, но инстинктите им за оцеляване бяха достатъчни, за да ги държат настрана.
Стаята се напълни постепенно, докато те бавно идваха от обяд. Облегнах се на стола си и чаках времето да мине. Отново ми се искаше да можех да спа.
Защото мислех за нея, когато Анджела Уебър съпроводи новото момиче през вратата, името й се натрапи на вниманието ми.
Бела изглежда толкова срамежлива колкото и аз. Обзалагам се, че днес й е много трудно. Иска ми се да можех да кажа нещо ... но то най-вероятно просто ще звучи тъпо...
Да! си помисли Майк Нютън, като се обърна от мястото си, за да наблюдава как новото момиче влизаше.
Все още, от мястото където стоеше Бела - нищо. Празното място, където трябваше да са мислите й ме ядосваше и разстройваше.
Тя дойде по-близо, като вървеше по пътеката между редовете далеч от мен, за да отиде до бюрото на учителя. Горкото момиче; мястото до мен беше единственото свободно. Автоматично, разчистих това, което щеше да е нейната страна от масата като сложих книгите си на купчина. Съмнявах се, че ще се чувства много удобно тук. Тя беше тук за дълъг семестър - поне в този клас. Може би, все пак, седейки до нея ще мога да уловя тайните й ... не че бях имал нужда от изключителна близост преди .. не че щях да намеря нещо, което си заслужава слушането ...
Бела Суон влезе в струят от затоплен въздух, която идваше към мен през отвора.
Мирисът й ме удари като унищожителен куршум, като стенобойна машина. Нямаше образ достатъчно бурен, за да обрисува силата на това, което се случи с мен в този момент.
В този миг аз бях по-близо до някой човек отколкото някога съм бил; без следа от парченцата хуманност, с които бях успял да се скрия и да продължа да съществувам.
Аз бях хищник. Тя бе моята плячка. В света нямаше нищо друго освен тази истина.
Нямаше стая пълна със свидетели - те бяха второстепенна вреда в съзнанието ми. Мистерията на мислите й бе забравена. Те не означаваха нищо, защото тя нямаше да ги мисли още дълго време.
Аз бях вампир, а тя имаше най-сладко миришещата кръв, която бях подушвал от 80 години насам.
Не бях си и представял, че такъв аромат би могъл да съществува. Ако знаех, че го има, отдавна щях да съм тръгнал да го търся. Щях да претърся цялата планета за него. Можех да си представя вкуса ...
Това опърли гърлото ми като огън. Устата ми бе изгорена и изсушена. Свежият прилив на отрова не направи нищо, за да прогони това усещане. Стомахът ми се сви от глад, което беше ехото на жаждата. Мускулите ми се стегнаха за скок.
Не бе минала цяла секунда. Тя все още продължаваше да върви по посока на вятъра към мен.
Когато краката й докоснаха пода очите й се плъзнаха към мен, движение, което тя определено имаше намерение да е скрито. Беглият й поглед срещна моя и видях себе си отразен в широкото огледало на очите й.
Шокът от лицето, което видях там, я спаси за няколко тежки мига.
Тя не го правеше по-лесно. Когато прегледа изражението на лицето ми кръв нахлу към бузите й, оцветявайки кожата й в най-вкусния цвят, който някога бях виждал. Ароматът й беше плътна мъгла в мозъка ми. Трудно можех да мисля през нея. Мислите ми полудели, противопоставящи се на контрола, несвързани.
Тя вървеше по-бързо сега, сякаш разбираше нуждата да избяга. Бързината й я направи тромава - тя се препъна и полетя напред, почти падайки върху момичето, седящо пред мен. Уязвима, слаба. Дори повече от обичайното за човек.
Опитах се да се концентрирам върху лицето, което бях видял в очите й, лице, което познах с отвращение. Лицето на чудовището в мен - лицето, което отблъсквах с десетилетни усилия и безкомпромисна дисциплина. Колко лесно то изплува на повърхността сега!
Миризмата се завъртя около мен отново, разпръсквайки мислите ми и почти тласкайки ме напред от мястото ми.
Не.
Ръката ми хвана долния ръб на масата, като се опитах да се задържа в стола си. Дървото не беше подготвено за изпитанието. Ръката ми строши подпората, изваждайки цяла шепа с безформена маса трески и остави пръстите ми гравирани по останалото дърво.
Унищожи доказателствата. Това беше фундаментално правило. Бързо стрих на прах ръбовете с формата на пръстите ми, оставяйки нищо друго освен една грапава дупка и купчинка стружки на земята, които пръснах с крака си.
Унищожи доказателствата. Второстепенна вреда ...
Знаех какво трябваше да се случи сега. Момичето ще трябва да седне до мен, а аз ще трябва да я убия.
Невинните свидетели в тази класна стая, още осемнайсе деца и един мъж, не трябва да бъдат допуснати да напуснат стаята, видели това, което скоро щяха да видят.
Потръпнах при мисълта за това, което трябваше да направя. Дори и в най-лошите ми случаи, никога не бях извършвал такъв вид жестокост. Никога не бях убивал невинни, ниво веднъж за целите 80 десетилетия. А сега планирах да избия двадесет от тях наведнъж.
Лицето на чудовището в огледалото ми се подигра.Въпреки че, една част от мен я побиваха тръпки от чудовището, друга - го планираше.
Ако убия момичето първо, ще имам 15 или 20 секунди с нея преди хората в стаята да реагират. Може би малко повече, тъй като в началото те няма да разберат какво правя. Тя нямаше да има време да изпищи или да почувства болка; нямаше да я убия жестоко. Толкова можех да дам на тази непозната с нейната ужасно привлекателна кръв.
Но след това ще трябва да ги спра, за да не избягат. Нямаше нужда да се безпокоя за прозорците, беше твърде високо, а те бяха прекалено малки, за да осигурят бягство за когото и да било. Само вратата- блокирай я, и те са в капан.
Ще бъде по-бавно и по трудно, да се опитвам да ги умъртвя когато са паникьосани, движещи се бързо, в хаос. Не невъзможно, не ще има много повече шум. Време за много писъци. Някой щеше да чуе ... и аз щях да бъда принуден да убия дори повече невинни в този мрачен час.
А кръвта й щеше да изстине докато убия останалите.
Ароматът ме наказа, стеснявайки гърлото ми със суха болка...
Тогава първо свидетелите.
Планирах го в главата си. Аз бях в средата на стаята, последната редица отзад. Можех да поема първо дясната част. Пресметнах, че можех да счупя по четири или пет от вратовете им за секунда. Нямаше да е шумно. Дясната страна щеше да е щастливата - те нямаше да ме видят как идвам. Минавайки отпред и после назад в лявата част би ми отнело, най-много, пет секунди, за да сложа край на всеки живот в стаята.
Достатъчно дълго за Бела да види, накратко, какво й се готвеше. Достатъчно дълго за нея да изпита страх. Достатъчно дълго, може би, ако шокът не я замрази на мястото й, да издаде писък. Един слаб писък, който не би довел никого.
Поех дълбоко дъх и мирисът бе огън, който препускаше в кухите ми вени, изгарящ гърдите ми, за да унищожи всяко по-добро хрумване, на което бях способен.
Тя точно се обръщаше. След няколко секунди тя щеше да седне на няколко инча от мен.
Чудовището в мен се усмихна в очакване.
Някой тръшна папка в ляво от мен. Не погледнах нагоре да видя кой от обречените хора беше. Но движението тласна вълна от обикновен, не ароматизиран въздух, лъхващ към лицето ми.
За една кратка секунда бях способен да помисля тясно. В тази ценна секунда видях две лица в главата си, едно до друго.
Едното бе моето, или по-скоро е било моето: червеноокото чудовище, което бе убило толкова много хора, че бе спряло да ги брои. Осмислени, оправдани убийства. Убиецът на убийците, убиец на онези, по-слаби чудовища. Това беше комплекс на боговете, осъзнах аз - да решаваш кой заслужава смъртна присъда. Това бе компромис с мен самия. Бях се хранил с човешка кръв, но не по най-точния смисъл на думата. Жертвите ми, с разнообразното им тъмно минало, едва бяха хора повече, отколкото аз.
Другото лице беше това на Карлайл.
Нямаше сходство между двете лица. Те бяха светъл ден и най-тъмната нощ.
Нямаше нужда да има прилика. Карлайл не ме беше биологичен баща. Ние споделяхме обши черти. Тази прилика в цвета ни беше продукт на това, което бяхме; всеки вампир имаше същата ледено-бяла кожа. Приликата в цвета на очите ни беше друго нещо - отражение на споделения избор.
И все пак, въпреки че имаше база за сравнение, си бях представял. че лицето ми ще започне да отразявам неговото, до такава степен, че през последните седемдесет странни години приех избора му и следвах стъпките му. Чертите ми не се бяха изменили, но ми се струваше, че част от мъдростта му бе белязала изражението ми, че малко от състраданието му може да бъде проследено в формата на устата ми, а намеци за търпението му бяха видни на челото ми.
Всички тези малки усъвършенствания бяха изгубени на лицето на чудовището. След няколко мига нямаше да има нищо останало, което да отразява годините, които съм прекарал със създателя си, наставника ми, баща ми във всички изброими начини. Очите ми щяха да станат червени като на дявол; всяко сходство щеше да е изгубено завинаги.
В главата ми милите очи на Карлайл не ме съдеха. Знаех, че той щеше да ми прости ужасното дело, което щях да извърша. Защото той ме обичаше. Защото ме смяташе за по-добър отколкото бях. И щеше все още да ме обича, дори и като му докажех сега, че не е прав.
Бела Суон седна на стола си до мен, движеният й вдървени и непохватни - от страх? - и мирисът на кръвта й разцъфна в неумолим облак около мен.
Щях да докажа на баща ми, че греши за мен. Страданието от този факт болеше почти толкова, колкото и огъня в гърлото ми.
Отдръпнах се от нея с отвращение - отвратен от чудовището, копнеещо да я вземе.
Защо й трябваше да идва тук? Защо трябваше да съществува? Защо трябваше да разрушава малкото спокойствие, което имах в този мой не-живот? Защо този вбесяващ човек е трябвало въобще да се ражда? Тя щеше да ме съсипе.
Извърнах глава от нея, когато внезапна свирепост, необоснована омраза премина през мен.
Какво беше това създание? Защо мен, защо сега? Защо трябваше да изгубя всичко, само защото тя бе избрала да се появи в този непривлекателен град?
Защо беше дошла?
Не исках да съм чудовище! Не исках да убивам тази стая, пълна с невинни деца! Не исках да изгубя всичко, което бях спечелил в живот на саможертва и отричане!
Нямаше. Тя нямаше да ме принуди.
Ароматът беше проблемът, отвратително привлекателният аромат на кръвта й. Само ако имаше някакъв начин да устоя ... само ако можеше още един полъх от чист въздух да избистри съзнанието ми.
Бела Суон тръсна дългата си, гъста, махагонова коса в моя посока.
Луда ли беше? Беше сякаш окуражаваше чудовището! Дразнеше го.
Нямаше благоприятен бриз, който да отвее сега миризмата от мен. Скоро всичко щеше да бъде изгубено.
Не, нямаше благотворен бриз. Но аз не трябваше да дишам.
Спрях потока въздух към дробовете си; облекчението беше мигновено, но не напълно. Все още имах спомен от миризмата в главата си, вкусът й върху задната част на езика си. Дори така не бих могъл да устоя много. Но вероятно щях да издържа един час. Един час. Просто достатъчно време, за да изляза от тази стая пълна със свидетели, жертви, които може би не трябваше да са жертви. Ако можех да устоя един кратък час.
Беше неудобно нещо да не дишаш. Тялото ми не се нуждаеше от кислород, но това беше срещу инстинктите ми. Разчитах на миризмата повече, отколкото на останалите си сетива, по време на стрес. Тя водеше лова, тя беше първото предупреждение в случай на опасност. Не срещах често нещо, което да е толкова опасно колкото съм аз, но себеопазването при моя вид беше толкова силно, колкото и при средностатистически човек.
Неудобно, но лесно управляемо. По-поносимо, отколкото да я подушвам без да забивам зъбите си през тази гладка, тънка прозрачна кожа към горещата, влажна, пулсираща -
Един час! Само един час. Не трябва да мисля за миризмата, за вкуса.
Тихото момиче държеше косата си между двама ни, навеждайки се напред, така че тя се разпиля върху папката й. Не можех да видя лицето й, за да се опитам да прочета чувствата й в чистите й, дълбоки очи. Затова ли бе оставила кичурите й да се разперят като ветрило между нас? Да скрие онези очи от мен? Поради страх? Срамежливост? За да запази тайните си от мен?
Предишното ми раздразнение от това, че бях поставен в затруднено положение поради тишината на мислите й, беше слабо в сравнение с нуждата - и омразата - които ме завладяха сега. Аз мразех тази крехка жена-дете до мен, мразех я с целия плам, с който се прилепих към предишното си аз, любовта към семейството ми, мечтите ми да съм нещо по-добро от това, което бях ... Да я мразя, да мразя начина, по който ме караше да се чувствам - това помогна малко. Да, ядът, който чувствах преди беше слаб, но той също помогна малко. Долепих се до всяко чувство, което ме разсейваше от това да си представям каква беше тя на вкус ...
Омраза и раздразнение. Нетърпение. Щеше ли часът въобще да мине?
А когато часът свърши .. Тогава тя щеше да излезе от стаята. И какво щях да направя аз?
Можех да се представя. Здравей, аз съм Едуард Калън. Може ли да вървя с теб до следващия ти учебен час?
Тя щеше да каже да. Това би било учтивото нещо, което да стори. Дори вече страхуваща се от мен, както предполагах, че се чувства, тя щеше да последва обичая и да върви зад мен. Би трябвало да е лесно да я отведа в грешната посока. Част от гората се простираше като пръст, за да докосне задния ъгъл на паркинга. Можех да й каже, че съм забравил книга в колата...
Дали някой щеше да забележи, че аз съм бил последния човек, с когото е била видяна? Валеше, както обикновено; две тъмни якета, отправели се в погрешна посока няма да възбудят прекалено голям интерес, или да ме издадат.
Освен това, че днес аз не бях единствения ученик, който знаеше за нея - въпреки че никой не се чувстваше толкова неприятно колкото аз. Майк Нютън, по-специално, беше наясно с всяко движение на тялото й, когато тя мърдаше на стола си - не й беше удобно толкова близо до мен, както би било и на всеки останал, точно както и предполагах, преди ароматът й да унищожи всяко снизходително отношение. Майк Нютън щеше да забележи, че тя е напуснала стаята с мен.
Ако издържа един час, бих ли могъл да издържа два?
Потръпнах при мисълта за изгарянето.
Тя щеше да отиде в празната къща. Полицейския началник Суон работи по цял ден. Знаех къщата му, както знаех всяка къща в малкото градче. Домът му бе настанен точно срещу гъста гора, без съседи наблизо. Дори и да имаше време да изпищи, макар че нямаше да има, никой не би бил наблизо, който да чуе.
Това щеше да е благоразумният начин да се справя с това. Живял съм 70 десетилетия без човешка кръв. Ако задържа дъха си мога да изтрая два часа. А когато тя е сама, нямаше да има шанс някой друг да пострада. И няма нужда да се прибързва с преживяването, се съгласи звярът в главата ми.
Беше извъртане това, да си мисля, че спасявайки деветнайсе човека в тази стая с усилия и търпение, ще бъда по-малко чудовище, когато убия това невинно момиче.
Въпреки че я мразех, знаех, че сърцето ми е несправедливо. Значех, че това, което наистина мразех, бях самия аз. И бих мразил и двама ни толкова много, когато тя умреше.
Изкарах часа по този начин - представяйки си най-добрите начини да я убия. Опитах се да не си представям самото действие. Това може би щеше да ми е в повече; можех да изгубя тази битка и да приключа, като убия всички на един дъх. Така че планирах стратегия, нищо повече. Тя ме подкрепяше през часа.
Веднъж, точно преди края, тя надникна към мен през гладката стена на косата си. Можех да усетя несправедливата омраза, изгаряща ме до основи, когато срещнах погледа й - да видя отражението й в уплашените й очи. Кръв оцвети бузите й, преди тя да успее да се скрие отново зад косата си, и аз бях почти загубен.
Но звънецът удари. Спасен от звънеца - какво клише. И двамата бяхме спасени. Тя, спасена от смъртта. Аз, спасен за кратко от това да бъда кошмарното чудовище, от което се страхувах, и което ненавиждах.
Не можех да вървя толкова бавно, колкото трябваше, когато побягнах от стаята. Ако някой ме наблюдаваше, щеше да разбере, че имаше нещо странно в начина, по който се движех. Никой не ми обръщаше внимание. Мислите на всички все още се въртяха около момичето, което бе осъдено да умре след малко повече от час.
Скрих се в колата си.
Не обичах да мисля за това, че трябваше да се крия. Колко страхливо звучеше. Но безспорно случаят в момента беше такъв.
Не ми бе останала достатъчно дисциплина, за да бъда близо до хора сега. Фокусирайки се толкова много върху опитите ми да не убия един от тях, не ми оставаха никакви способи да устоя на останалите. Що за загуба би било това. Ако щях да се предавам на чудовището, можех освен това да го направя така, че да си заслужава поражението.
Пуснах си музика от CD-то, която по принцип ме успокояваше, но ми помогна съвсем малко сега. Не, това, което помогна повече, беше хладния, влажен, чист въздух, който се носеше заедно с лекия дъжд през прозореца ми. Въпреки че, с перфектна яснота можех да си спомня мирисът на кръвта на Бела Суон, да вдишвам чистия въздух беше като да пречистя вътрешно тялото си от инфекцията му.
Бях на себе си отново. Пак можех да мисля. И пак можех да се боря. Можех да се боря срещу това, което не исках да бъда.
Не трябваше да ходя до дома й, не трябваше да я убивам. Очевидно, аз бях разумно, мислещо същество, и имах избор. Винаги имаше избор.
Не се бях чувствал по същия начин в класната стая ... но сега бях далече от нея. Може би, ако я избягвах много, много внимателно, нямаше да се наложи животът ми да се променя. Нещата сега бяха подредени по начина, по който ми харесваха. Защо трябваше да позволявам на някакво вбесяващо и вкусно нищожество да ги съсипе?
Не трябваше да разочаровам баща си. Не исках да причинявам стрес на майка си, притеснение ... болка. Да, това щеше да нарани и приемната ми майка също. А Езми бе толкова благородна, толкова нежна и деликатна. Да причиниш болка на някой като Езмe беше непростимо.
Колко иронично исках да защитя това момиче от незначителните, безсмислени заплахи в подигравателните мисли на Джесика Стенли. Аз бях последния човек, който да застане като защитник на Изабела Суон. От нищо друго тя не се нуждаеше да бъде защитена така, както от мен.
Къде беше Алис, внезапно се замислих? Не ме ли беше видяла как убивам момичето Суон по многобройни начини? Защо не беше дошла да помогне - да ме спре, или да ми помогне да почистя доказателствата, което и да е? Толкова ли е погълната от това да внимава за проблеми с Джаспър, че да пропусне тази много по-ужасяваща възможност? Бях ли по-силен отколкото си мислех?
Наистина ли нямаше да направя нищо на момичето?
Не. Знаех, че това не бе истина. Сигурно Алис се е концентрирала много силно върх
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bloodsucker
Супер Фен
Супер Фен
avatar

Female Брой мнения : 554
Age : 22
Местожителство : София
Хоби : all about Twilight ;]
Характер : ~~~(*)~~~
Registration date : 15.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   Пет Сеп 11, 2009 12:23 pm

След 12 глава имаш ли книгата? Дотук всеки може да я намери

_________________
So you see,Hell's not so bad if you get to keep an angel with you
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Edward_Bella
Супер Фен
Супер Фен
avatar

Male Брой мнения : 426
Age : 28
Местожителство : Плевен
Хоби : Много са
Характер : Добър
Registration date : 04.09.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   Пет Сеп 11, 2009 12:32 pm

stupid_lamb написа:
След 12 глава имаш ли книгата? Дотук всеки може да я намери

М май след 12-та глава я нямам...ша потърся в американските сайтове и ако се налага ша го преведа,но ша го намеря.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bloodsucker
Супер Фен
Супер Фен
avatar

Female Брой мнения : 554
Age : 22
Местожителство : София
Хоби : all about Twilight ;]
Характер : ~~~(*)~~~
Registration date : 15.02.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   Пет Сеп 11, 2009 1:04 pm

Това е, че Стефани се е ядосала, че са я пуснали без нейно съгласие и отказва да я продължи

_________________
So you see,Hell's not so bad if you get to keep an angel with you
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Edward_Bella
Супер Фен
Супер Фен
avatar

Male Брой мнения : 426
Age : 28
Местожителство : Плевен
Хоби : Много са
Характер : Добър
Registration date : 04.09.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   Пет Сеп 11, 2009 4:05 pm

stupid_lamb написа:
Това е, че Стефани се е ядосала, че са я пуснали без нейно съгласие и отказва да я продължи


Май имаше нещо такова да
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Здрач до зори... :)   

Върнете се в началото Go down
 
Здрач до зори... :)
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Twilight Forum :: Друго за поредицата Здрач :: Обсъждане на Здрач..-
Идете на: